Съществувам ли сега...?
Кой би могъл да усети моята студенина – земята под мен изстива. Моята ледена кожа вече не пази душата ми – като пропукана кристална клетка на прелетна птица. Плътта би могла да бъде наранена, унищожена и заличена, но като обвивка на една вече бродеща душа. Тя всеки ден се дави в жестоките води на морето от фалш и лицемерие, дави се, за да се събуди в един друг свят, загубил блясъка и красотата си и потънал в руини. В този свят живеят красиви спомени – прелестни пейзажи, увиснали в празнотата. Те ми напомнят за студеното време, когато беше владетел на този свят и построи величествен дворец, заобиколен от вълшебни градини. Те ми напомнят още за здрача на пурпурното сияние, въздишките на кръвта, аромата на цветя и особена топлина, ах, тази топлина. Босите ми нозе, натежават като олово и докосват студената земя, за да минат по пътя, който построи със собствените си мисли. Всеки камък е все още на мястото си и не бих могла да изгубя посоката към теб, но не усещам ръцете, обгръщащи замръзналата ми кожа и запалващи живеца в нея. Ти владетелка ме нарече и съзря в очите ми красотата на зимата: заслепяваща като снега, облян от слънчева светлина, ала прокълната и причиняваща нещастие. Ненужен дар, който вехне всеки ден. Къде си сега? Смъквам траурната си одежда, покриваща крехката ми обвивка, и в миг се претворявам в пурпур. Намирам се насред поле от хартиени цветя, които тъжно шумолят, погалени от вятъра на мислите ми. Ах, колко е красиво тук, сред тази тайнственост! Нежност, скрита в мрака, рожба на подсъзнанието. И дори когато обгръщам в пламъци миналото, за да постигна тъй жадуваната забрава, вие, мои малки ухания, изниквате от пепелта, когато имам нужда от вас. Напомняте ми за чертите на лицето му, цветът на очите и вкусът на устните му. И този демонски образ, впил се в нощите ми, желая все по-силно и все по-невъзможно. Нахалната реалност ме тегли към себе си и стопява този блян. Все още се нося по вълните на съня, макар повикът на утрото да отмерва началото на един нов ден. Жалко е, че не мога да остана пленница на луната и звездите – сънят бързо се разсейва и отлита като дим. И видяното не може да бъде разказано, опиташ ли – магията изчезва. А и няма нещо, което може да бъде разказано, нищо, което може да бъде споделено. Все още плувам из това необятно пурпурно море, сякаш понесена от мудното течение на топъл полъх от звуци и светлина.
Съществувам ли сега... в този сън?